Ако сложите млад шофьор в кабината на автомобил, произведен по съветско време, първото нещо, което ще забележи, е огромният, но тънък волан. Тази характеристика в съветските автомобили – както леките, така и особено в камионите – е напомняла повече на корабен щурвал.
Днес, в ерата на компактните и ергономични кормилни системи, които могат да се завъртат само с един пръст, този формат изглежда като странен дизайнерски анахронизъм. Този дизайн на волана обаче е имал доста практични причини.
Но какво е накарало производителите на автомобили постоянно да инсталират толкова големи волани в своите продукти.
Огромният волан бе чисто техническа необходимост и единственият начин колата да бъде физически управляема. Това се дължеше на липсата на сервоусилвател на волана, което беше основната причина за това решение.
За да завърти тежките предни колела на колата, водачът трябваше да разчита единствено на силата на ръцете си. На помощ на конструкторите се притече основен закон на физиката – законът за лоста. От механична гледна точка, воланът е точно този лост.
Колкото по-голям е диаметърът на волана, толкова по-голямо е рамото на лоста и толкова по-малко усилие е необходимо за преодоляване на съпротивлението на колелата.
Според златното правило на механиката, водачите „губят“ в разстояние (изисквайки значително повече завъртания на по-голямото колело), но получават жизненоважна печалба в сила.
Този принцип е особено забележим в сегмента на камионите. Първите съветски камиони, като ГАЗ-51 или легендарния триосен КрАЗ-255 (който шофьорите неофициално наричаха „канибали“ заради трудното им управление), изобщо нямаха сервоусилвател на волана. Завиването на колелата на натоварен камион, докато той стои неподвижно или докато се движи през кал, беше истинско изпитание за издръжливост.
Огромният диаметър на волана позволяваше на водача буквално да се облегне с цялото си тяло на него, поддържайки се с тежестта на торса си.
Когато по-модерните камиони ЗИЛ-130 и КамАЗ влязоха в производство през 60-те и 70-те години на миналия век, те вече бяха оборудвани с хидравлично сервоуправление. Воланът обаче все още беше доста голям – това се правеше от съображения за безопасност, така че в случай на внезапна повреда на хидравликата, водачът да не загуби контрол над многотонното превозно средство и да може да го поддържа на пътя ръчно.
Логиката беше подобна и в индустрията за леки автомобили.
Дори сравнително малките Москвичи или престижните Волги (ГАЗ-21 и ГАЗ-24) имаха тежки чугунени двигатели, които оказваха значително натоварване на предния мост. Без сервоусилвател на волана, паркирането в тесен двор или маневрирането с ниски скорости се превръщаше в изпитание за физическата сила на водача.
Големият волан помагаше да се компенсира това тегло.
Освен чистата физика, големият размер е изпълнявал и няколко други важни функции.
Хватка при захващане. Съветските кормилни механизми неизбежно се износвали с времето, причинявайки значителен свободен ход – или хлабина. С малък волан, такава хлабина би направила колата неуправляема при висока скорост, докато по-голям волан е позволявал на водача да „улови“ траекторията на колата много по-лесно.
Ергономичност и видимост. Тънкият ръб с голям диаметър не закрива арматурното табло, позволявайки на водача ясно да вижда скоростомера и налягането на маслото.
Зимен фактор.
Значителна част от СССР се е намирала в северните ширини, което означава, че камионите често са били използвани в тежки условия, изискващи от шофьорите да носят дебели зимни ръкавици. Големият, макар и тънък, волан е позволявал на шофьорите да го държат здраво, независимо от облеклото си.
Така че, гигантският волан на съветските автомобили не е бил прищявка на инженерите, а необходим компромис между простотата на дизайна и човешките физически възможности.
Простата механика е позволила да се превърнат технически несъвършени модели автомобили в повече или по-малко управляеми превозни средства.
