През 1896 година в София все още нямало трамваи, улицата не била озарена от жълто-оранжевите проблясъци на електрическите лампи, павето липсвало, а единственият шум идвал от виковете на уличните продавачи, виенето на кучета, мяукането на уличните котки и кукуригането на сутрешните петли, пише Монитор бг.
Съвсем скоро обаче това било на път да се промени.
Точно същата година в столицата в съзвучие с цялостното модернизиране на града и гонитбата на европейския дух бил внесен първият автомобил, който завинаги променил динамиката на градския живот и неговите шумове…
Софиянци едва преживели огромния си шок от „дяволските колца“ (велосипедите), които се завъртели из града само няколко години по-рано, и ето че дошъл ред на новото технологично чудо в лицето на колата. Но както при „бицикъла“, така и при автомобила фурор не липсвал.
Хората, които дотогава били свикнали да се придвижват единствено с каруци файтони или пеша, не могли да си представят как екзотичното нововъведение не използва кон или някакво друго животно, което да го тегли напред.
Ето как Георги Каназирски-Верин описва в „София преди 50 години“ тази забавна изненада от появата на първия автомобил в града:
„Една сутрин софиянци се запитваха:
- Видя ли файтона без кони?
- Как без кони?
- Е така, без кони върви. Дяволо го кара отизнетре.“
За влизането на този първи „файтон без кони“ в столицата бил отговорен чехът Август Шедеви – притежател на железарска работилница в София. Събитието се разиграло точно навръх Великден и било посрещнато от столичани като истински празник.
Автомобилът бил от френската марка De Dion Bouton с парен двигател, дървени колела и бандажни гуми. „Едно червено високо купе, покачено на високо шаси с колела колкото колелата на днешните файтони, гумите от твърд каучук, без пневматици, моторът под седалището на шофьора, без предната част, без днешния радиатор, воланът отвесен, а самият кръг наподобява масичка“, спомня си Георги Каназирски-Верин.
Колата пристигнала на гара София и само след няколко часа подготовка потеглила през Шарения мост (Лъвов мост) и площад „Света Неделя” към бул. „Витоша”.
Насъбрала се голяма публика да наблюдава най-новото чудо на технологията и във въздуха се понесла някаква странна смесица от вълнение, национална гордост, почуда и недоумение. Но наред с тази амалгама от емоции се надигнало и голямо смущение.
Файтонджиите и коларите се почувствали изключително застрашени от „огнената каруца” или „дяволската кола“, както с голяма ненавист назовавали модерната технология…
„Каза се, че тази кола без коне ще замести обикновените файтони. Това внесе безпокойствие между файтонджиите, които веднага се замислиха как трябва да действуват срещу тая опасност, която би могла да им отнеме хляба. Някои по-екзалтирани се опитаха да нападнат и унищожат „гяволската кола“, както те я бяха кръстили“, пише още Каназирски-Верин.
Скоро обаче станало ясно, че тревогата им била излишна. Оказало се, че колата едва успяла да стигне до площад „Св. Неделя”, а моторът й спрял... „Два дни механиците работиха над нея. Най-сетне тя тръгна, но на ул. „Солунска” моторът отново спря.
На това място колата други два дни събираше любопитните. Ново тръгване, за да спре за трети път към ул. „Неофит Рилски”.
Тук и аз можах обстойно да я разгледам. После тя изчезна и никой не я видя повече. Файтонджиите отново добиха кураж и се надсмиваха на твърденията, че един ден тая кола без коне ще замести файтонджиите.“
Така, след този първоначален шок, нещата се поуспокоили за малко и шест години по-късно дошъл ред на първия в България бензинов автомобил.
Освен това на практика той бил и първата дипломатическа кола, защото поръчката била направена от Министерството на войната.
Двигателят му бил едноцилиндров от 8 к с. и също като автомобила на Шедеви новата кола била изработен от компанията De Dion Bouton. Само две години по-късно пък и военният министър станал горд притежател на автомобил, а през 1905-а столичният хотел "Империал" внесъл пътническа кола от същата марка, която да превозва клиенти на хотела до гарата и обратно.
Така постепенно файтонджиите спрели да се смеят на колите – те се доказали като ефективно превозно средство, а бройката им растяла с всяка изминала година. С тях обаче се увеличило и притеснението за безопасността на пътищата.
На 4 януари 1907 г. в „Държавен вестник“ било публикувано допълнение към закона за Столичната полиция, където е отбелязано: „Градоначалникът в споразумение с градския кмет се грижи за свободното и безопасно движение из улиците, като за целта издава наредби за файтоните, омнибусите и автомобилите, които циркулират из града".
Бил организиран и първият шофьорски курс от Министерството на войната, воден от французите Густав де Беновер и Етиен Гро. Изключително любопитно е обаче, че в продължение на много години от появата на първата кола у нас шофьорите не притежавали никакъв специален документ за правоуправление. Едно от първите свидетелства е било издадено чак през 1908 г.
Липсата на книжка обаче не спирала многобройните ентусиасти да тръгнат по улиците. Появили се много фенове на автомобилите и не след дълго в София било проведено първото по рода си автомобилно състезание.
Годината била 1914 г., а трасето се ширело от Орлов мост до Враждебна, като колите достигнали дори до 120 км/ч. Златния трофей грабнал военният инженер Димитър Пехливанов, който сам преустроил колата за ралито.
През същата година се въвел и първият данък върху колите в размер 3 лева за тези, които се ползват с търговска цел, и 5 лева годишен данък за всяка конска сила за частните коли.
Сред големите любители на автомобилите бил и самият цар Борис III. Тази негова страст личи и от една софийска сграда на „Дондуков“, която днес наричаме Царските конюшни. Първоначално издигната, за да приютява конете на княз Александър I, по-късно тя е била преустроена и това, което виждаме днес, всъщност са фасадите на някогашния царски гараж на Борис.
Самият той бил запален по шофирането и често подкарвал някой от колекционерските си автомобили, за да разпуска от нелеките държавни дела. Неведнъж се е случвало да бъде видян сам да шофира своя щаер или пък отворения си пикард от двореца в столицата до резиденцията „Врана“ или пък в околностите на града. Смята се, че именно уменията му да си служи с волана го спасили и от атентата в Арабаконашкия проход на 13 април 1925.
Тогава, връщайки се от лов, той и царският му автомобил били атакувани от изстрели. Един от тях улучил предното стъкло и шофьорът изгубил контрол, но умелият Борис овладял положението, като сам грабнал волана.
