Първите свръхмалки коли се появяват в началото на ХХ век, но за най-продуктивно и интересно се смята следвоенното десетилетие на бързото развитие, когато в Европа се ражда семейството на слабо известните производители, предлагащи суперкомпактни автомобилчета, реализирани по своите особени понятия за механика, естетика и ергономия.
Тези в буквалния смисъл транспортни средства за игра са били ползвани не от бедняците, а от ентусиасти и любители на свръхоригиналната автоекзоитика, които въз основа на законите в своите страни имат право да ги шофират от 17 и дори от 14-годишни без да имат шофьорска книжка.
Американски миниатюрен женски автомобил в сравнение с леката кола Marmon. 1920 година.
Колкото и да е странно, примитивната и проста конструкция на микроколите е олицетворение на най-висшето равнище на изобретателността: всичките описани тук коли са имали едноцилиндров двутактов двигател с въздушно охлаждане от мотоциклетен тип, специални трансмисии с прицеп към водещите колела, барабанни спирачки и заварени рами. При това тук скоростните кутии и окачването най-често са липсвали, а заради каросериите от стъклопласт едноместните миниатюрни коли са си спечелили прозвището "каручка за егоист".
Миниатюрните автомобили - играчки за възрастни
Историята на микроколите започва от американските самоделни автомобили през 20-те и 30те години на миналия век. Тогава в САЩ дори е станало много модерно да си притежател на свръхкомпактен "детски" автомобил и състезателна количка ръчна изработка, с които може да се обикаля из града, да се ходи до магазина и ресторанта, и дори да се организират състезания.
В радио CBS е пристигнал гост с микроскопична състезателна кола Little Mystery. 1929 година.
Сред стотиците конкуренти единственият достатъчно голям производител на микроколи в Америка е била неголямата компания Custer. В асортимента ѝ са влизали високи едноместни каляски, много приличащи на инвалидни колички, но служещи за придвижване в градския поток и претърсването на огромни търговски обекти, а също така и нископрофилни електрически автомобилчета за разходки на жени и куриери с пратки.
Едноместно триколесно средство за разходки Custer Chairпо улиците на Вашингтон. 1920 година.
Електрически куриерски миркоавтомобил Custer Cootie за доставка на спешни съобщения и цветя. 1922 година.
Епохата Rytecraft
Най-важна роля в предивоенното развитие на микроколите е изиграла лондонската компания British Motor Boat Manufacturing за производството на моторни лодки. Там през 1934 година конструкторът Джек Шилан е разработил цяло семейство миниатюрни четириколесни коли с марката Rytecraft.
Всичко става ясно при сравнението: едноместен Rytecraft и петтонен камион AEC Matador. 1934 година
В зависимост от времето на производството и изискванията на клиента те са имали различни форми на каросериите, калниците и вентилационните люкове. По облицовката на радиаторите си обаче те са напомняли известни серийни автомобили. Освен това, те са имали три варианта за брандиране - Scooter-Car, Scoot-a-Car и Scoota-Car.
Напрено разположение на мотора и трансмисията за задвижване на лявото водещо колело.
В средата на 60-те години на миналия век "със серийна" микрокола Rytecraft Scoota-Car англичанинът Джим Паркинсон успява да направи околосветско пътешествие, преминавайки "сам, с цигарата си" разстоянието от 24 000 километра. Той дори е преминал и през СССР, за да не "надупчи" прословутата "желязна завеса", целият път той е пропътувал в товарен вагон.
Снимки от околосветското пътешествие на Паркинсон с микрокола Rytecraft, произведена през 1935 година
През периода 1930-1940 година на модернизираните двуместни микроколи са били монтирани 250-кубови двигатели с мощност 12 конски сили и тристепенна скоростна кутия, гумено окачване и два педала за управление. Максималната им скорост е достигала 65 километра в час.
Последният двуместен вариант на микроколата Rytecraft с двигател с 12 конски сили. 1940 година.
Във военното време фирмата е сглобявала двигатели за армейските катери, а след това е била преименувана в Brockhouse Engineering. След войната, наред с минитракторите, от хартисалите части там са успели да сглобят още няколко миниколи.
Въпреки непретенциозната си външност, количките на Rytecraft успешно са се продавали в 42 страни по света. Като цяло, включвайки и рекламните микрокамиони, от тях са били доставени над 1000 бройки по света.
Вторият британски производител на микроколи е била компанията ATCO (Atlas Chain Company), произвеждала още бензинови косачки. През 1935 година компанията започва да сглобява миниатюрните автомобили Junior Trainer с 98-кубиков двигател и най-опростената трансмисия с едно предаване на предния и задния ход. Максималната им скорост не е надвишавала 16 километра в час. За няколко години са били сглобени 200 бройки.
Довоененна микрокола Junior Trainer. Фото 1948 година.
Автомобил ATCO Junior Trainer, съхранява се в Британския музей на косачките на трева в Саутпорт
Във Франция малките триколки Le Carabe са били предлагани от изобретателя Иполит Делимар, рекламиращ ги като "най-малките, практични, икономични и оригинални". Всичките тези качества обаче са били истина: суперминиатюрните автомобичлета с дървена едноместна кабина са тежали само 45 килограма, били са широки 73-75 сантиметра и са развивали скорост до 40 километра в час.
Ефектна презентация на свръхкомпактния микроавтомобил Le Carabe в центъра на Париж. 1937 година
Единственото развитие на довоенните микроколи е малкият и нисък четириколесен автомобил Bimbo със заден 125-кубиков мотор и каросерия без врати. След войната няколко екземпляра са били сглобени от торинската компания Volugrafo.
Volugrafo Bimbo от 1946 година в музея Autoworld в Брюксел.
Най-добрите времена за европейските миркоколи
През 50-те и 60-те години на миналия век появата в Европа на евтините и икономични леки автомобили за обеднелите по време на войната клиенти накарало малките фирми да се събудят и те започнали да създават принципиално нови свръхлеки и суперкомпактни триколеснни микроколи с оригинални каросерии.
Brütsch Mopetta/Brütsch Rollera (1956-1958 гг.)
През 50-те години на миналия век за първи път гръмко заявява за себе си слабо известната до тогава фирма Brütsch из Щутгард. В края на 40-те години тя е основата от автомеханика и състезател Етон Брютш, като е произвеждала бързи коли и леки каросерии. През 1956 година той е представил едноместния автомобил Mopetta с предно управляемо колело и ниска закръглена каросерия без врати. Количката не само си е спечелила титлата "най-малкият автомобил в света", но и е предизвикала буря от страсти сред любителите на конвенционалните е коли, страхуващи се да се качват в дълбоката каросерия на тази "извънредно опасна микроскопична" кола с кормило на мотоциклет.
Свръхлеката 1,7-метрова триколка Mopetta с пълното си оборудване е тежала само 78 килограма.
Упростеният 49-кубиков двигател Ilo е бил разположен в своеобразен открит моторен отсек - в долната лява част на каросериятя. От него чрез тристепенна скоростна кутия въртящият момент е бил подаван на задното ляво колело с гумено балансирано окачване. Нетипичната микриокоа е била с ширина 88 сантиметра и е развивала скорост от 45 километра в час.
Външният отсек с двигателя с мощност 2.3 конски сили и задвижващото колело
Простите мотоциклетни орган за управление на малката Mopetta
Първоначално количката станала световно известна, но в края на краищата "гласът на народа" казал "не" на всичките революционни достижения и две години след премиерата на "Мопета" производството ѝ било прекратено.
За двете години на производство на Brütsch Mopetta са били сглобени 14 екземпляра, като 6 от тях са живи и до днес.
В същата 1956 година Етон Брютш е представил увеличения и два пъти по-мощен вариант на "Мопета" - рядката микрокола Rollera, сглобена в осем бройки. В нея са били запазени почти всичките агрегати от първата версия, а силовият агрегат е получил мощност от 5.2 конски сили. Собствената маса е нараснала със седем килограма (85 кг), дължината се е увеличила до 2.1 метра.
Ефектният 98-кубиков микроавтомобил е развивал скорост от 80 км/ч. 1958 год (снимка: RM-Auctions)
Peel-50/Peel Trident (1963-1966 гг.)
Работата на Брютш обаче намерила продължение едва през 1963 година, когато малката фирма Peel Engineering от британския остров Мейн обявила премиерата на, видимо, най-оригиналният свръхминиатюрен автомобил Peel-50 (Р-50) със стоманена основа и закрита кабина, с врата отляво и един фар.
"Най-малкият автомобил в света" с двигател с мощност 4.2 конски сили, задно водещо колело и две управляеми предни. 1963 година.
Миркоколата е снабдена с 49-кубиков мотор от мотопеда DKW, монтиран в десен отсек на каросерията. За разлика от предшественика си, въртящият момент се е предавал на единичното задно колело, а двете предни са били управляеми. Към редките оригиналности се отнасят и ъглвовите ръчки под каросерията, с помощта на която 59-килограмовата кола е можело да бъде вдигната на ръце, за да ѝ се направи оглед или ремонт.
Интериорът на кабината с обикновено кормило, най-обикновена седалка и моторния кожух в десния преден ъгъл.
Оригинален преглед на микроколата Peel-50 чрез повдигане със специалните ръчки.
Революционният микроавтомобил Peel-50 в британския Национален автомобилен музей.
Дължината на най-късия в света автомобил е 1371 мм. И до момента този резултат остава ненадминат в книгата на рекордите на Гинес. Максималната му скорост е 60 километра в час. Разходът е около 3/100.
През 1964 година, на крилата на успеха на Р-50, фирмата Peel започнала производството на втори, по-елегантен и не по-малко оригинален двуместен микроавтомобил - Trident, с аеродинамична каросерия с с кълбовиден връх от прозрачна пластмаса и плоско предно стъкло. За по-лесно влизане и излизане заедно с предния и страничните панели на каросерията той се е отмествал нагоре под ъгъл 50 градуса.
Като цяло, по конструкция микроколата не се е отличавала от Peel-50, но силовият му агрегат е бил преместен в отсек отзад и монтиран непосредствено пред водещото колело. Колата е била с дължина 1.8 нетра, тежала е 90 килограма и е достигала скорост от 75 километра в час. Произведени а 45 екземпляра.
Обикновен човек в миниатюрната кола се мисли за Гъливър в страната на лилипутите
Scootacar Mk-I/Mk-II (1957-1965 гг.)
Появата си най-разпространения британски микроавтомобил Scootacar дължи на чиста случайност. Тя се свежда до това, че веднъж жената на един от директорите на компанията за строене на локомотиви Hunslet Engine, която въобще не можела да паркира своя огромен Jaguar, помолила мъжа си да направи за нея прост и къс микроавтомобил. За изпълнителят на женските фантазии бил назначен дизайнерът Хенри Браун.
Така през 1957 година на бял свят се появява първият немислимо привлекателен микроавтомобил Scootacar Mk-I, който със своята тясна и висока каросерия си е спечелил прякора телефонната будка. Колата е имала само една врата и кресло за шофьора, кормило от мотоциклет и задна седалка за деца В отсека под нея, точно пред единичното задвижващо колело, е бил монтиран 197-кубиков двигател Villiers с 8,5 конски сили и тристепенна скоростна кутия. Автомобилът също е получил предно пружинено окачване и хидравлични спирачки.
Невероятно скромният и късичък микроавтомобил Scootacar Mk-I с дължина от 2 060 мм. 1958 година.
През 1959 година е било започнато производството на модернизиран Scootacar Mk-II с по-просторна каросерия и по-голяма врата. Втората версия е била снабдена и с модернизиран двигател с 8.5 конски сили, скоростна кутия с четири скорости и ново пружинно окачване на всичките колела. И двете версии са развивали скорост от 50 км/ч. До 1965 година от тях са били произведени 1 630 бройки.
Микроколите дори и от кризата не са се страхували
С приключването на най-интересния и кратък следвоенен период изглеждало, че разработките над микроколите вървят към своя край, но бурният им живот обаче тепърва започвал. За преходни се смятат 70-те години на миналия век, когато създаването на нови миркоавтомобили било подсилено от енергийната криза. Тогава в полза на простите и евтини колички заработил елементарния човешки инстинкт за икономия при покупката, ремонта, горивото, данъците и необходимостта от взимането на книжка. По онова време вече всичките гореописани микроавтомобили вече били отишли в миналото, а опустялата ниша била заета от тридесетина неизвестни малки фирми. Тоталната икономия обаче веднага довела до появата на опростена и некрасива продукция с високи ъглови каросерии.
Френската количка Cicostar с мощност 3.2 конски сили се е смятала за "най-елегантния микроавтомобил на 70-те".
Грубоватата "Графиня" от 1978 година - микроколата Comtesse Super Mini от която са сглобени 3 500 бройки.
Италианската Lambretta Serveta от еднаквото във всичките си версии семейство Willam. 1978 година.
За щастие, по онези времена, въпреки всичко, търсенето на евтини микроавтомобили е било доста засилено, и до момента автомобилите от новите поколения заемат твърдо своята ниша в автомобилния свят.
