Съвременните автомобили вече разполагат с почти всичко необходимо, за да ограничават автоматично скоростта – GPS, камери, електронно управление на двигателя и софтуер, който може да се актуализира дистанционно. Големият въпрос вече не е дали технологията съществува, а дали шофьорите биха приели автомобилът им да не позволява движение по-бързо от разрешеното.
Професор Марко те Брьомелстрьот от Амстердамския университет смята, че така нареченото геозониране може през следващите десетилетия да промени начина, по който автомобилите се движат в градовете. Според него технологията би могла автоматично да предотвратява превишаването на ограниченията в предварително определени райони.
Идеята е сравнително проста. Автомобилът използва GPS, цифрови карти, камери и информация за пътните знаци, за да установи къде се намира и какво ограничение важи на конкретното място. След това електрониката може да не позволи допълнително ускорение над зададената стойност.
Така например автомобил би могъл автоматично да бъде ограничен до 30 км/ч около училище в часовете, когато пристигат или си тръгват деца, до 20 км/ч в пешеходни пространства или до съответния разрешен максимум в жилищен квартал. След напускането на зоната ограничението ще се премахва автоматично.
В повечето случаи подобна система дори няма да е необходимо да натиска спирачките вместо водача. Достатъчно е електронното управление да прекрати ускорението, когато автомобилът достигне максимално допустимата стойност.
Технологията за геозониране вече се използва в автомобилната индустрия, макар и предимно за други цели. BMW например разработи eDrive Zones, при които определени plug-in хибриди автоматично преминават към електрическо задвижване при навлизане в предварително обозначени градски и нискоемисионни зони.
Mercedes-Benz също използва геозониране при част от хибридните си модели, а Ford е тествал технологията при лекотоварни автомобили в Европа. При Volvo концепцията вече стига и до автоматично ограничаване на скоростта при търговски превозни средства.
Volvo Trucks представи през 2025 г. услугата Safety Zones, чрез която транспортните компании могат да задават максимална скорост за камионите си в конкретни географски райони. Ако превозното средство влезе в зоната с по-висока скорост, системата може активно да го забави, а след това да ограничи ускорението над зададения максимум.
Европейският съюз също вече направи сериозна крачка в тази посока чрез системата Intelligent Speed Assistance – ISA, или интелигентен асистент за скоростта. Изискванията на ЕС предвиждат тя да използва информация от пътните знаци, инфраструктурата и електронните карти, за да уведомява водача при превишаване на разрешената скорост.
За новите автомобили в ЕС тези системи станаха задължителни поетапно, като от 7 юли 2024 г. изискването обхвана и новорегистрираните превозни средства в съответните категории. Сегашната ISA обаче не отнема окончателно контрола от човека – европейските правила изрично предвиждат водачът да може да превиши предложената от системата скорост и да изключи асистента, който отново се активира при следващо стартиране на автомобила.
Геозонирането за контрол на скоростта би отишло значително по-далеч. Вместо само да предупреждава шофьора или да създава съпротивление в педала на газта, автомобилът би могъл физически да откаже да ускори над разрешеното в конкретната зона.
Сигурност или прекалено много контрол?
Поддръжниците на подобно решение смятат, че то може да намали катастрофите, свързани с несъобразена или прекомерна скорост, и да подобри безопасността на пешеходци и велосипедисти. Ограниченията биха могли да се прилагат постоянно, а не само когато наблизо има камера за скорост или полицейски патрул.
Технологията би могла да се използва особено ефективно около училища, детски градини, болници, пешеходни райони и други места с голям брой уязвими участници в движението.
Критиците обаче поставят друг въпрос – докъде трябва да стига контролът върху частния автомобил. Ако собственикът е платил за превозното средство, трябва ли държавата, общината или производителят да могат чрез софтуер да определят колко бързо то има право да се движи?
Има и чисто технически проблеми. Цифровите карти трябва постоянно да бъдат актуални, GPS сигналът невинаги е достатъчно надежден в тунели и гъсто застроени райони, а системите трябва да разполагат с решение за извънредни ситуации. Към това се добавя и необходимостта автомобилите да бъдат защитени от кибератаки и неправомерна промяна на ограниченията.
Засега задължителното географско ограничаване на скоростта при частните автомобили остава по-скоро тема за бъдеща политика, отколкото непосредствена промяна по пътищата.
Технологичната основа обаче вече е налице в много съвременни модели. GPS, камерите, електронното управление на ускорението, свързаността и дистанционните софтуерни актуализации постепенно превръщат автомобила в машина, чието поведение може да се променя според мястото, на което се намира.
Затова най-голямото препятствие може да се окаже не инженерно, а обществено. Въпросът е дали шофьорите ще приемат, че един ден при натискане на педала на газта последната дума няма да бъде тяхна, а на автомобила.
