Венчо Венев от с. Бистрица, община Дупница, е сред малкото шофьори, които не са любители на новите марки автомобили. За кратко е имал немска кола, но след като купил първата си “Волга” през 1977 г., не се качва на друг автомобил, пише струма.бг.

За любовта си към руския автомобил и за превратностите в живота В. Венев разказва: “Волгата” е лесна за поддържане. Ако закъсам с нея по пътя, винаги мога да я отремонтирам на място. Съвременните коли се налага да ги карат в автосервиз, ако закъсат някъде, да се сложат на компютър, за да се открие повредата. Като се уволних от казармата през 1974 г., родителите ми ми купиха “Опел Рекорд” за 6000 лв. Тогава тези пари бяха много. Сега са джобни за някой богаташ. Карах я няколко години. Бях внесъл 1500 лв. в “Мототехника” за нова кола, но така и не ми дойде редът да си я купя. По време на демокрацията си взех внесените 1500 лв. Парите се бяха обезценили и с дъщеря ми Даниела се почерпихме с тях, купих по едно безалкохолно и по една паста, за това стигнаха внесените 1500 лв. за бордеро за нова “Волга”.

Първата “Волга” си купих от частно лице през 1977 г. Беше зелена на цвят. Дълго време ме “слуша”, но сега е паркирана на улицата пред къщата ми. Не мога да я дам на вторични суровини, сърце не ми дава. В момента се придвижвам с “Волга”, произведена през 1977 г. При този вид автомобили е важно чарковете да са гресирани. Волгата е най-уютната кола. Вътре в салона можеш да се разположиш, да си полегнеш, широко е.

Откакто я карам, при всеки ремонт купувам не една част, която е необходима за момента, а по 4-5 бройки, и сега имам от всички части чисто нови поне по една. Когато нещо е от метал, го изработвам на струга. Имам струг и на него изработвам всичко, което ми е необходимо от метал. Волгата е на 42 г., но аз я поддържам. Не се движа с бясна скорост по пътищата. Карам най-много до 90 км в час, и то при екстремни ситуации. Обикновено се движа с 40-50 км до 60 км. Така автомобилът харчи по-малко гориво и частите не се износват бързо.

Съвременните автомобили развиват висока скорост, но са изработени от мукава. Волгата е изработена от метал и тежи над 2 тона. Волгата, която карам в момента, има още дълъг живот, но ако се наложи да я сменя, ще си купя пак руска машина “Чайка”.

За много неща съжалявам в живота. Много пъти ми каца гълъбът на рамото, но аз  не се възползвах от възможностите, които ми поднесе съдбата.

При уволнението ми от казармата ми предложиха да остана на работа, но аз отказах. Прибрах се при родителите ми. Бях едно дете в семейството и те настояваха да съм до тях. След като се уволних, изкарах курс за сервитьор с английски език в Пловдив. Взех документ за сервитьор и бях изпратен на работа в “Шератон”. Като влязох за първи път, ми се зави свят. Не бях виждал такъв лукс. Всичко изпънато, чисто, ухае на парфюм. Преди да отида в ресторанта на работа, се бръснех, минавах през фризьор. След това управителят ни оглеждаше дали всичко е наред по нас. Ако само едно копче не е както трябва, ни връщаха да поправим нещата. Бяхме облечени в черни костюми, бели ризи и черни вратовръзки. Обслужвал съм елита на чужди държави. Когато идваха чуждестранни делегации, аз и колегите ми ги обслужвахме. Интелигентни хора. Няма говорене на висок тон. Перфектни обноски. Работих една година и реших да се върна при родителите си. Управителката на ресторанта ме молеше да остана. Обещаваше, че ще ми уреди апартамент, софийско жителство… Тогава беше така – ако не си жител на София, нямаш право да живееш и работиш там. Сега, след толкова години, съжалявам, че не останах. Може би животът ми щеше да тръгне в друга посока, но така е трябвало да стане.
После реших, че ще ставам свещеник. Записах висше за свещеник. Учих до трети курс. През този период се разведох и някой “доброжелател” беше написал до декана на Семинарията, че съм разведен, и ме изгониха. Тогава се държеше стриктно на тези неща, сега не зная как е. Времената се промениха.

После станах шофьор на автобус към ДАП-а, който не съществува вече. Пътувах по градската линия. Аз бях единственият шофьор от целия ДАП, който ходеше с вратовръзка на работа. През тези години хората имаха работа и автобусите бяха пълни. В автобус за 50 места се качваха по 150 души, особено на курсовете в края на работния ден. Хора висяха по вратите на автобуса, всеки бързаше да се прибере при семейството. Съжалявам и за това, че не станах шофьор на автобус в София. Тогава те бяха първа категория, получаваха по-високи заплати. Аз в Дупница вършех същата работа, но ни водеха трета категория труд. Сега щях да получавам по-висока пенсия. Девет години карах автобус. След това работих като механик, началник и какво ли не в ДАП-а. От там напуснах и започнах работа като началник-склад в Топливо. Там работих до 1990 г. Тогава народът строеше масово. Аз бях на склад за строителни материали. Месечно продавах с тонове цимент, желязо, мазилки… В момента строят само богаташите. Обикновени-ят човек не може и една тоалетна да направи без кредит. А пък тези, които са на върха на държавата, пазаруват апартаменти и тераси на килограм за без пари, вместо да платят по 3000 евро на кв. м, те купуват за по 600 евро на квадрат. Обикновеният човек тегли непосилни кредити, за да има сносно жилище, и после и децата му ги изплащат. Така ние, хората, пожелахме. Няма на кого да се сърдим.

Сега съм пенсионер. Отглеждам 15 кози и 50-ина кокошки. Имам и пуйки и цялото ми време отива за животните. Имало е случай, когато някоя коза ражда, да стоя по цяла нощ при нея. На сутринта пускам в ярмомелката няколко бали сено и храня козите, след това пернатите. Слагам да си сготвя нещо и едва тогава си лягам. За мен нощта може да се  окаже, че е ден, а денят нощ. Имам трактор и комбайн. През пролетта ора нивите на хората, през лятото жъна житото, и така ден след ден и годината минала…